Реалното звучене на Истината за Произхода на Българската Държава

Историческа Теза


I. Преосмисляне на хронологията: Премахване на догмата „681 г.“
Годината 681 г. не е рождената дата на българския народ, нито на неговата държавност, а е единствено датата на конкретен мирен договор, с който Византия официално признава правото на една вече съществуваща държава да разшири територията си на Балканите. Реалното изучаване на истината изисква признаването на българския държавен суверенитет като непрекъснат процес, започнал векове по-рано.

II. „Именникът на българските владетели“ като хронологичен гръбнак
В основата на българската държавна памет стои „Именникът на българските владетели“ – автентичен домашен документ, чийто математически и астрономически модел фиксира началото на българската властова приемственост и династията Дуло през 165 г. сл. Хр. в епохата на Римската империя (II век). Записаната в него начална дата за владетеля Авитохол е обвързана с прабългарската календарна двойка „дилом твирем“ (Година на Змията, месец Девети), която съвременните астрономически изчисления потвърждават с абсолютна точност за 165-а година от новата ера. Титлата в оригиналния текст е Княз (Исперих княз, Курт княз), което доказва европейски, а не централноазиатски корен на властта.

III. Външна документална подкрепа за древността на държавата ни (II - VI в.)
За да не бъде обвиняван Именникът в субективизъм, неговата хронология и заложена начална дата се потвърждават от напълно независими европейски и азиатски извори, които описват българите като уседнала политическа и военна реалност точно в тези векове:
1. Латинският извор (354 г.) – Етнополитическо признание:
Анонимният римски хронограф от 354 г. вписва българите директно с името им (Vulgares) като голям и организиран народ в Черноморския регион. Римските летописци никога не регистрират случайни чергарски племена в официалните си държавни хронографи, а само народи с историческа тежест.
2. Арменските извори („Ашхарацуйц“, V-VII в.) – Уседналост и градска култура:
Древната арменска география описва земите на Кавказ и Приазовието и изрично посочва, че различните български общности притежават свои градове, развити занаяти и уседнал начин на живот. Това напълно синхронизира с Именника и оборва мита за „дивите конници номади“, тъй като градове се изграждат само при развита държавна организация.
3. Византийската дипломация (480 г.) – Международно право:
Летописецът Йоан Антиохийски запечатва факта, че през 480 г. византийският император Зенон сключва официален военно-политически съюз с българите срещу остготите. Според римското право, Империята сключва договори (foedus) само с легитимни чужди политически субекти (държави), които имат признати владетели и армия, а не с неорганизирани банди.
4. Свидетелството на Равенския космограф – Древното автохтонно отечество:
В този латински географски паметник изрично е записано: „В Тракия и Македония, и Долна Мизия от сътворението на света живеят само българи...“. Този текст показва, че европейската памет свързва българите с географското пространство на Балканите много преди VII век.

IV. Демитологизация на кабинетните понятия
Изучаването на историческата истина изисква пълно изчистване на науката от наложените през XX век политически догми:
• Понятията „прабългари“ и „славяни“ са изкуствени конструкции на панславистката пропаганда. Изворите познават единен субект – българи.
• Азиатската титла „хан“ и бог „Тангра“ са кабинетни фикции. Автентичните каменни надписи (Мадара, Чаталар) запечатват титлата КАНАС / КНЯЗ („В Бога владетел“), а за Твореца се използва единствено понятието Бог (Теос), векове преди официалното покръстване през IX в.


Заключение:
„Именникът на българските владетели“ е реален, автентичен документ, чиято начална дата (165 г. сл. Хр.) е подкрепена от пълен синхрон между римски хронографи, арменски географи, византийски дипломатически актове и латински космографи. Тези независими световни извори доказват, че България е най-старата непрекъсната държавна доктрина в християнска Европа, а актът на Аспарух от 681 г. е просто победоносно териториално разширение на една древна, уседнала и международно призната държавна традиция.

"истините" дрисливи.. спонтанно фекалоливни. Кеф ми е, че се осмърдяваш в блога всеки ден. Хак ти е!

Поздрав приятелю- бих направил лека корекция само. Именникът е 100% точен исторически документ,но 300-те години на Авитохол-Атила са му начислени затова,че той е признат за Новия Хермес,натичан на Български НАВИ ТОХОЛ (в друг диалект- Новия Тохъ а в трети диалект- Атила). Това е точния Български превод на израза Бич Божи,с който го окичвали римляните а 300-те години идват от поверието,че най-древният Хермес е живял 300 години,преди да бъде обожествен. Затова 300-те му години са условни но това не скъсява живота на Българската държава,понеже има данни за такава в 279 г.преди Христа и в 1986 г.пр. Хр.!