ЕСЕ II: СПОМЕНИ ОТ ВЕТРЕН - ХРОНИКА НА СМИСЛЕНИЯ ЖИВОТ НА СЕЛО ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК
Истински разказ за бит, оброци и празничен екстаз на 100 метра от Траяновия друм
Спомените на един кореняк ветренец за живота на село
Глава 1: Изгубеният ритъм и ежедневието на село
Първите петнадесет години от моя живот, прекарани на село през 80-те години на XX век, носят едно съвършено различно разбиране за съществуването. Този живот притежаваше дълбок, органичен смисъл, защото бе изцяло вграден в природния ритъм. На 100 метра от Стария Римски път (Виа Диагоналис), като младо момче израствах в свят на уникален вътрешен контраст. Бях будно, умно дете, срамежливо и затворенo, отличник с хронична липса на успех сред момичетата. От 4-ти до 8-ми клас имах честта да бъда дружинен председател на пионерската организация в местното училище „Кирил и Методий“.
Докато ежедневието се движеше по обичайните селски коловози, моите лични интереси бяха малко нетипични за средата. Рисувах скици, силно повлиян от гения на Леонардо да Винчи (макар и с пълното съзнание за собственото си бездарие в тази област), вълнувах се от състезанията на Формула 1 и редовно ги следях, времето Ален Прост и Аертон Сена. Попивах всяка секунда от предаването „Атлас“ на Симеон Идакиев и чаках с нетърпение мистериите на „Студио Х“. Музикалният ми свят се оформяше от популярната музика в предаванията на Тома Спространов. Под дебелата сянка на лозите четях сериозна и необичайна за възрастта си литература – „Богат, беден“, „Кръстникът“, „Името на розата“, „Тютюн“, „Война и мир“, както и приключенията на Майн Рид. Това не бяха обичайните интереси сред моите приятели и съученици на село по това време.
Глава 2: Детските игри и стопанския урожай на село
Въпреки уединените ми интереси, аз живеех и нормалния колективен живот на селските деца. Нашите дни бяха изпълнени с динамични и енергични игри, които днес са напълно забравени в градовете: ритахме топка, играехме на карти, на чилик, на „вар мечок“ (прескочи кобила), правехме пушки за фунийки, играехме на хайдути и сеймени, гоненица, кутичета и стрелба с прашки. Ходехме за череши и крадяхме джанки от градините на хората. С моите приятели обикаляхме близките гори, за да слагаме примки и да гоним зайци и лисици, или слизахме по деретата, за да преследваме змии и гущери.
Този детски свят обаче вървеше ръка за ръка с обичайният селски труд и прибирането на реколтата. Спомените ми са белязани от постоянния мирис на изсушено сено, събирането на брестина, царевица, домати, картофи и фасул. В продължение на три години през лятото работех в местното ТКЗС при прибирането на балираната слама от полето – това бяха първите ми истински изкарани пари, които ме научиха на стопанска дисциплина.
Глава 3: Нациоаналният сбор през 1984 г. и срещата в Бояна
През 1984 г., когато бях в 6-ти клас, „системата“ ме изстреля на самия връх на тогавашния държавен и идеологически живот. Като признание за отличния ми успех и обществена дейност, бях избран за делегат от община Септември на Националния сбор на Пионерската организация, посветен на 40-годишнината от социалистическата революция. Това бяха три незабравими дни в София, организирани в грандиозния току-що построен НДК. Върхът на това преживяване беше официалният вечерен прием в резиденция „Бояна“, където се засякох и се видях лично с държавния глава Тодор Живков. За едно дванадесетгодишно момче от провинцията това беше събитие с космически мащаб.
Глава 4: Матовата ситуация и триумфът на родовия код
Същата тази забележителна 1984 година ми донесе още едно огромно признание – голямата награда да посетя Германската Демократична Република (ГДР) за две седмици по линия на международния пионерски обмен. Първоначално се съгласих, тъй като съзнавах, че възможността да изляза извън граница по онова време беше изключителна рядкост. Накрая обаче, в самия последен момент преди заминаването, се сопнах и категорично отказах да тръгна. Поставих ръководството на училището в пълна патова и матова ситуация. Причината беше чиста, детска и непреодолима – никога дотогава не се бях делял от родителите си и за мен беше абсолютно немислимо и ужасяващо как ще изкарам две седмици в чужда държава без тяхната грижа и внимание. Изпратиха моя съученичка, също отличник, дъщеря на учителка и много умно момиче. Този отказ беше подсъзнателен триумф на селския родов код – пъпната връзка с дома и семейството се оказа по-силна от всякакви държавни куфарчета и идеологически награди.
Глава 5: Зимният адреналин и Коледа на сламеници
Зимите на село носеха неповторим пламък. Спомням си лудите пързалки по стръмните улици с направени от подръчни материали шейни – изключително весело, енергично и динамично изживяване, изпълнено с адреналин. Когато наближеше Бъдни вечер и Коледа, в голямата ни къща се разиграваше мълчалив сблъсък на поколенията. Баба ми и дядо ми дързостно настояваха да се настаним около модерната за времето си висока семейна маса. Ние, децата обаче, умишлено се сопвахме и настоявахме за стария обичай. Искахме да седим на земята върху сламеници, точно както са празнували дедите ни едно време. Имаше не един и два случая, в които успявахме да наложим волята си – подреждахме софрата директно върху сламата на пода и така усещахме сакралния дух на Бъдни вечер.
На Васильовден (Нова година) идваше ред на Сурва. Сърцето ми биеше лудо, когато с брат ми и приятелите ми обикаляхме цялото село – роднини, познати и съседи, за да ги сурвакаме за здраве. В края на деня се прибирахме с доволно голяма сума пари за онези години. Спомням си, че не веднъж събраните от мен стотинки и левове се раняваха на една цяла месечна заплата на майка ми.
Глава 6: Институцията на Оброка и законът на Гергьовден
Селският космос ни учеше на нерушими метафизични закони, сред които най-тежък беше законът за „оброка“ и курбана – наричането на животно за определен светец. Обреченото животно спираше да бъде човешка собственост. Един конкретен случай от детството запечата това поверие в ума ми завинаги. Преди празника нашето семейство реши да не заколи предварително обреченото агне, а да го замени с друго по незнайна причина. Само няколко часа по-късно „обреченото“ животно внезапно разви остро нервно състояние, започна да се върти в кръг, изби гъста пяна от устата му и възрастните се видяха принудени спешно да го заколят, защото щеше да умре само заради нарушаването на оброка.
Биологията обяснява това с изключителната сетивна чувствителност на агнетата, които усещат суматохата и миризмата на кръв в двора, изпадайки в тежък психогенен шок. Старите хора обаче го наричаха „сланясване“ или „влудяване“ – умишлен административен удар от страна на Светеца, който си прибира полагащото се по право. Ритуалното не търпеше пазарлъци. Самият Гергьовден беше триумф на солидарността – всяка къща задължително раздаваше на съседите си филийка хляб с малко парче от гергьовското агне, поддържайки махленският и родов съюз.
Глава 7: Дервишовден и пречистващият бой(лобут) за здраве
Сирни Заговезни във Ветренския край носеше архаичното име Дервишовден. Този ден имаше невероятна социална сила – за него в селото се прибираха абсолютно всички законни и незаконни емигранти от чужбина, за да вземат прошка и да стъпят на корена си. В събота вечер във всяка махала се палеше огромен огън – „оратушка“. Около него се събираха съседите и празнуваха, а децата въртяхме специални сламени фенери от запалена слама, изработени от нашите дядовци, за прогонване на злите сили.
Докато кукерите са познати из цяла България, нашето село пазеше една изключително сурова и специфична традиция. Предрешените като дервиши (кукери) младежи обикаляха махленските огньове и умишлено биеха хората наоколо за здраве с каквото намерят – маркучи, дамски чанти, метли или тежки вътрешни гуми от камиони. Най-много се биеха най-добрите приятели. Този ритуален бой носеше пречистване, а на следващия ден празника се пренасяше на централния площад със сергии и всеобщо веселие, бира и кебапчета.
Глава 8: Празничният хаос на бабите и международният Трифон Зарезан
Друг мощен стълб на селския живот беше Трифон Зарезан – празникът на лозата и виното. В този ден целият стопански и социален живот спираше точно в 10:00 часа сутринта. Ученици и работници се освобождаваха от задължения и цялото село се изнасяше на лозовите масиви в подножието на Средна гора за ритуалното зарязване и поливане на главите с гъсто червено вино от старата реколта. Веселбата беше грандиозна – с безкрайни хора, игри и песни в центъра на селото, ресторантите и кръчмите. Мащабът беше толкова внушителен, че на празника редовно пристигаха министри, посланици и чуждестранни делегации, привлечени от славата на нашето винарско селище.
Малко след това, напролет, селото се изпълваше с шума на Лазарките – млади момичета, облечени в пищни местни носии, които пееха автентични песни за берекет и здраве.
Когато се събираше цялата ни огромна рода заедно със съседите по време на тези големи чествания, винаги ми правеше впечатление един странен хаос. Когато възникнеше въпрос как точно се изпълнява даден обичай, традиция или как се готви определена празнична гозба, всяка баба излизаше със свое собствено категорично мнение и нито едно с едно не си приличаха! Това беше изключително странно за мен като дете. Никой нищо не помнеше в абсолютна точност и никой нищо не записваше. Фолклорът живееше своя собствен, преливащ и свободен живот във всяка отделна махала.
ЕПИЛОГ: ПАРАДОКСЪТ НА ТРАЯНОВИЯ ДРУМ И ДИГИТАЛНИЯТ СТРАЖ НА ДЪРЖАВАТА
Животът ми е белязан от един изключително дълбок и парадоксален обрат, който доказва, че географското място на израстване кове съдбата на човека за целия му живот.
Когато живеех на село – на цели 100 километра от столицата София, но само на 100 метра от Стария Римски път (Траяновия друм), аз се намирaх по същество и подсъзнателно в самия вихър и в абсолютната същина на събитията в държавата. Локалната селска система забелязваше „будните“, извеждаше ги напред и ме изстреля директно до резиденция „Бояна“ и върховете на тогавашната номенклатура.
Парадоксът настъпи по-късно. Вече 35 години живея в самия административен и географски център на София, но през по-голямата част от този софийски период се намирам в периферията, доста по-встрани от реалния вихър на събитията. Големият град носи илюзията за динамика, но често изолира човека и го превръща в страничен наблюдател. „Както са казали хората по-добре пръв на село отколкото последен в града“.
Имаше обаче един изключителен, критичен период между 1997 и 2001 година, когато съдбата отново ме върна в самият епицентър на българската история. В тези бурни години на съдбоносен завой за нацията, аз не бях по площадите или в шумните политически организации. Моята отговорност беше много по-тежка и невидима. Като ръководител на специализиран отдел от 40 висококвалифицирани ИТ специалисти, аз отговарях лично за Информационното Обслужване на абсолютно всички избори в България в този период – Президентски, Парламентарни и Местни.
През нашите компютърни системи, сървъри и през ръцете на моите 40 служители преминаваше реалната дигитална легитимност на българската демокрация. Точно така, както моите предци – коравите ветренски дервентджии на 100 метра над къщата ни, са охранявали с оръжие султанската поща, държавните писма и преминаващите търговски кервани и пътешественици през прохода Траянови Врата, така и аз, векове по-късно в София, се превърнах в дигитален страж на държавата, охраняващ сигурността, информацията и легитимността на народния глас. Кръгът се затвори. Траяновият път не пуска своите пазители – той просто сменя оръжията им.
