Град Ветрен (Пазарджишко) е едно от най-забележителните исторически селища в България, изиграло ролята на вечен страж на прохода Траянови врата. Настоящото есе представя пълната хроника на това будно място – от древния му произход и важните археологически обекти, през детайлните разкази на чуждите пътешественици, до уникалното фолклорно богатство, носии, обичаи и кулинарни традиции. Селото, в което съм израснал.

ЕСЕ III: Врата към историята: Хроника на град Ветрен

1. Произход на името и ранни свидетелства

Има две основни предания за произхода на името на селището:

• Географска версия: Името идва от силните ветрове, които духат в този край заради специфичното планинско разположение. Още през 1553 г. чуждият учен Антун Вранчич превежда името на латински като Ventosus (което означава „Ветровитият“).
• Народна етимология: Старите хора разказват, че в центъра е имало вековен, стар дрян. На местен диалект „вехт“ се произнася като „вет“, а дървото е „дрен“. Така хората казвали, че си уреждат срещи до „ветия дрен“ (Ветрен).

През вековете градът е сменял различни имена, отбелязвани в документите: Хисарджик, Еникьой, Ново село и Паланката. Официално се смята, че днешното селище е създадено в периода 1403–1421 г., а през 2003 г. получава статут на град. Животът тук обаче е много по-стар. В землището му се намира античният емпорион Пистирос – голям тракийски търговски център от времето на Одринското царство.

2. Историческото значение на Траяновия проход, Диагоналния път и станция Бона Мансио

Ветрен дължи своя възход на географското си положение. Градът е разположен точно на изхода на прохода Траянови врата (наричан още Траян друм). Този проход е най-важната стратегическа точка на Балканите, през която преминава Военният (Диагонален) път, свързващ Западна Европа с Истанбул и Ориента.

През 986 г. тук се разиграва грандиозната Битка при Траянови врата, в която българският цар Самуил разгромява армията на византийския император Василий II. По време на Османската империя Ветрен получава специален статут на дервентджийско село. Това означава, че местните българи са били „пазители на прохода“. Техният дълг е бил да охраняват султанската поща, преминаващите търговски кервани, войските и чуждите дипломати от планински обирджии. В замяна на това ветренци са плащали по-ниски данъци и са имали право да носят оръжие.

Изключително важно доказателство за древното значение на този път е римската пощенска и пътна станция Бона Мансио (известна в някои източници и като Мансио Лиса). Тя се намира на около 5 километра от град Ветрен в местността Асар дере.

• История и функция: Станцията е изградена през IV век върху останките на още по-старо тракийско селище. Тя е била ключов пункт за почивка, смяна на коне и охрана по централния римски път Виа Диагоналис в отсечката между Сердика (София) и Филипопол (Пловдив).
• Археологически открития: При разкопките археолозите разкриват масивна крепостна стена с източен вход, фланкиран от две мощни кули (бастиони), градени в римската техника opus mixtum (смесване на каменна и тухлена зидария). На мястото са открити десетки бронзови монети, ценни керамични съдове с красива украса и дори бронзов нагръден кръст, които доказват интензивния живот в станцията през вековете.

3. Посещения на пътешественици и исторически записи (XV – XIX век)

Тъй като всеки пътник от Централна и Западна Европа за Цариград е трябвало да премине през Ветрен и да пренощува там след тежкия преход през планината, селището е подробно описано в десетки европейски дневници. Благодарение на тях имаме точни сведения за бита, храната, живота, нравите и цените през вековете.

• Бенедето (Лоренцо) Рамберти (1534 г.): Изтъкнат венециански учен и дипломат, който преминава оттук като секретар на венецианския посланик Даниело Лудовизи. В своите записки той оставя едни от най-ранните и ценни описания на местното население. Рамберти описва българите в района като изключително открити, дружелюбни, честни и много трудолюбиви хора. Той изрично отбелязва тяхната силна духовна привързаност към християнската вяра, дълбокото уважение, което хранят към своите свещеници, както и силното зачитане на семейните ценности и жените в дома.
• Ханс Дерншвам (1553–1555 г.): Немският изследовател дава изключително детайлни икономически сведения за Ветрен (наричан тогава Йеникьой). Той описва Ветрен като чисто българско село със завидно стопанство:

"В това село, наречено Ветрен, хората са изцяло християни (българи). Земята наоколо е богата, има хубави пасища и добитък..."

Дерншвам отбелязва, че на пазара във Ветрен пътниците купували едри круши, ябълки, прясно сирене, кисело мляко и пилета на изключително ниски цени. Той първи описва кулинарния навик на ветренци да пекат „хляб под гореща пепел“ (вкусни топли погачи) и хвали ароматното им домашно вино.

• Стефан Герлах (1573–1578 г.): Германският учен, дипломат и богослов описва изключително топлото гостоприемство на местните хора. Той отбелязва, че във Ветрен са намерили „евтино и превъзходно вино“, а жителите му, въпреки тежкото иго, са горди, имат големи стада с добитък и стриктно пазят християнската си вяра и обичаи.
• Робърт Баргрейв (1652 г.): Английският търговец описва Ветрен като голяма паланка. Той се възхищава на хубавите каменни чешми и уредените странноприемници (ханове), пригодени да посрещат големи търговски кервани.
• Алфонс дьо Ламартин (1833 г.): Известният френски поет и политик минава през Пазарджишко на връщане от Ориента и остава възхитен от гордото поведение, честността и трудолюбието на българите. На излизане от Филибе (Пловдив) заболява тежко и е приютен във Ветрен, където местните хора го лекуват с пиявици в продължение на месец. Преживяното във Ветрен преобръща политическите му виждания. През януари 1834 г. той излиза на трибуната на Камарата на депутатите (Френския парламент) и в своя историческа реч открито защитава правото на българите на свобода:

„Това е една многобройна нация, честна, работлива, която повече не възприема турците и се надява да ги отхвърли веднага... Те са узрели напълно за независимост и образуват заедно със сърбите, техните съседи, основите на бъдещите държави в Европейска Турция.“

• Константин Иречек (70-те години на XIX век): Чешкият учен в своите проучвания върху историческата география на България описва подробно старото пътно трасе и значението на Ветрен като важно и уредено старо селище.
• Албер Дюмон (около 1870 г.): Френският археолог посещава района, където описва антични и трако-римски паметници, някои от които взидани в местните стари църкви.

4. Бит, култура, традиции и обичаи

Ветренци винаги са били известни като будни, трудолюбиви, горди и корави хора. Основният поминък в миналото е бил земеделието, скотовъдството и най-вече лозарството – ветренското гъсто червено вино е било прочуто в цялата кааба. През 1840 година в селото е построена внушителната църква „Св. Николай“, а училището се превръща в истинско културно и просветно средище на Пазарджишкия регион. Ветренци са съхранили уникална и изключително консервативна система от обичаи, в които се преплитат християнската вяра и древните, предхристиянски обреди:

• Коледуване: В нощта преди Рождество Христово (Бъдни вечер) из Ветрен тръгват групи от млади мъже – коледари. Облечени в традиционни празнични носии, с калпаци, накитени с чимшир и пуканки, те обикалят къщите. Коледарите пеят специални песни за прослава на стопаните, здраве и благополучие в дома, а в замяна биват дарявани с вити краваи, месо, боб и пари.
• Бъдни вечер: Изключително свят, тих и мистичен семеен празник. Около огнището се пали „бъдник“ – дебело дъбово дърво, което трябва да гори цяла нощ за благословия в къщата. Трапезата е строго постна и включва ошав (сушени плодове), боб и обреден хляб с красиви мотиви от земеделския и лозарския бит.
• Сурва (Васильовден): Рано сутринта на Нова година децата във Ветрен излизат да „сурвакат“. С богато украсени дрянови пръчки (сурвачки), накитени с вълна, сушени плодове, пуканки и гевречета, те потупват възрастните по гърба. Изричат се традиционни поетични пожелания за здраве, дълголетие и богата реколта през новата година.
• Трифон Зарезан: Най-почитаният стопански празник поради вековния култ към лозата по тези земи. Мъжете излизат на масивите в подножието на Средна гора, извършват ритуално зарязване на главите и поливат корените на лозите с миналогодишно гъсто червено вино от старата реколта за берекет. Избира се „Цар на лозята“, а празненството продължава с тежки софри, хора и голяма всенародна веселба.
• Сирни заговезни и Дервишовден: Един от най-колоритните и чакани моменти в годината. Кукерите във Ветрен се наричат „дервиши“. Градът се оглася от стотици тежки чанове и мощен звън на звънци. Мъже, облечени в автентични кожи и страшна маскировка, изпълняват ритуални танци по улиците, за да прогонят злите сили, студа и болестите. Вечерта се палят огромни огньове (оратушки), които младите прескачат за здраве, а децата въртят фенери от запалена слама, за да прогонят нечистите сили. Ветрен пази една изключително сурова и специфична традиция – предрешените като дервиши младежи обикалят махленските огньове и умишлено бият хората наоколо за здраве с каквото намерят (маркучи, дамски чанти, метли или тежки вътрешни гуми от камиони), като най-много и най-здраво се бият най-добрите приятели. На следващия ден празникът продължава на централния площад със сергии, всеобщо веселие, парад на кукерските групи от околията, бира и кебапчета.
• Тодоровден (Конски Великден): Този празник пази дълбока прабългарска памет и култ към коня като свещено животно. Сутринта ветренските мъже заглаждат, почистват и накитват конете си с мъниста, червени пискюли и плитки, след което ги извеждат на традиционните конни надбягвания (кушии). Победата в кушията е въпрос на огромна родова чест, а конят-победител се обхожда из селото за здраве и стопански берекет на стопаните.
• Лазарица (Лазаровден): Празник на идващата пролет, младостта и моминската инициация. Млади ветренски момичета (лазарки), облечени в пищни местни носии (саяни носии) и накитени с венци от свежи цветя, обикалят къщата в града. Те пеят специфични местни обредни песни за здраве, плодородие и щастлива любов, а стопаните ги даряват с яйца и дребни пари.
• Гергьовден: Празнува се изключително пищно с мащабни народни борби и люлки, вързани на вековните дървета из града. Във всяка ветренска къща се коли оброчен курбан – гергьовско агне, а овчарите изкарват стадата на паша под звуците на кавали, вярвайки в лековитата майска роса. Празникът е белязан от триумф на абсолютната общностна солидарност – след обредите всяко семейство задължително раздава на абсолютно всички свои съседи голяма филийка хляб с малко парче от закланото агне, поддържайки махленския и родов съюз.
• Еньовден: Култът към лятното слънцестоене и лечебните сили на земята. Вярва се, че на този ден слънцето „трепти“ при изгрев, а билките в подножието на Средна гора придобиват най-голяма магическа и лековита мощ. Ветренци берат билки преди изгрев слънце, плетат големи еньовски венци и се провират под тях за здраве, отразявайки прастарите соларни обичаи.
• Димитровден: Есенната граница на стопанския календар. Празникът бележи края на земеделската година и прибирането на цялата реколта от лозята и полето. На този ден традиционно се разпускат, разплатят и пазарят наново ратаите, овчарите и пастирите. Във Ветрен Димитровден се тачи с големи родови сборове, масивни софри с курбани и гъсто младо вино, с които се затваря стопанският кръг преди настъпването на зимата.

5. Уникалността на ветренската женска носия (сая)

Традиционното женско облекло във Ветрен принадлежи към саяния тип носии, характерни за части от Пазарджишко и поречието на Марица. Саята е горна дреха с дълбоко пазвено разрязване, която тук се отличава със специфичен силует и изключително богата декорация.

• Материя и цвят: Ветренската сая в класическия си вид се изработва от домашно тъкан памучен, вълнен или смесен плат. Най-често тя е в класически черен или тъмносин цвят, което придава строгост на силуета. За големи празници по-имотните девойки са носели и саи в по-светли или зеленикави нюанси.
• Kройка: Дрехата е отворена отпред по цялата си дължина и е с къси или до лактите ръкави. Под нея се облича дълга бяла риза от фино платно, чиято яка и ръкави се виждат под саята и са богато украсени.
• Ветренските шевици и везба: Най-забележителната част от носията са шевиците по пазвата и по краищата на ръкавите. Ветренската шевица е гъста, релефна и се отличава с използването на ярки конци, сред които доминира аленочервеният цвят, съчетан с тъмнозелено, жълто и синьо. Особено характерни са геометричните мотиви, изобразяващи ромбове, кръстове и стилизирани растителни елементи („дървото на живота“). Самобитност на носията придават и обшивките със златни или сребърни сърмени нишки по ръкавите.
• Престилка, пояс и накити: Върху саята задължително се опасва пояс, а над него се поставя пищна едноплатова престилка, тъкана на ивици с богати ресни. Празничният костюм на ветренката включва тежки сребърни пафти (чапрази), закопчани на кръста, и нагръдни накити от монети. Главата се забулва с кърпа, украсена с ръчно плетена дантела („кипри“).

6. Словесно богатство: Песни и наричания на дервишите и лазарките

Фолклорната памет на Ветрен е запечатала уникални текстове, които се препредават от баби на внуци и имат силата да призовават доброто.

Наричания и благословии на дервишите (Сирни заговезни)

Когато кукерите играят по улиците, техният водач удря земята с тояга и изрича тежки благословии:

„Да се роди, да се прероди!
Дето стъпи дервишки крак, злато да никне!
Пълни да са хамбарите с жито, кошарите – с агънца,
бъчвите – с гъсто червено ветренско вино!
Колкото тежат чановете ни, толкова здраве да има в тази къща!
Амин, да бъде!“

Лазарски песни (Лазаровден)

Ето една от най-обичаните автентични песни, изпълнявана при влизане в двора на ветренските стопани за берекет и щастие:

„Ой, Лазаре, Лазаре!
Тука ни са казали, че има мома и ерген.
Я излез, стопане, дари лазарки,
че ти носим пролетта, носим ти здравето!
Зелена се гора разлистила,
пълна мома двор помела,
да посрещне бели гости, бели гости – лазарки!“

7. Кулинарните традиции на Ветрен: Вино и автентични софри

Кулинарията на град Ветрен е силно свързана с неговата природа, лозарството и занаятите на преминаващите ханджии.

• Ветренското червено вино: Истинската емблема на града. Традицията повелява вино да се прави предимно от местни сортове (Памид, Каберне и Мавруд). То е гъсто, с тъмен цвят и плодов аромат. В миналото чуждите пътници са го купували в големи мехове, а местните казват, че то „не само опива, но и лекува“.
• Хляб под пепел (Погача на пепел): Меси се пшенично тесто с малко закваска. Оформя се ниска, кръгла погача, която се поставя директно върху нагорещеното огнище (подница) и се зарива изцяло с гореща дървесна пепел и жар. Кората му остава изключително хрупкава, а вътрешността – мека и уханна.
• Ветренски кавърма-кебап: Храната за мъжете дервентджии е трябвало да бъде засищаща. Този кебап се приготвя от свинско или крехко овче месо, запечено с много лук, сухи червени чушки, домашно доматено пюре и задължително се полива с чаша от гъстото местно червено вино по време на готвенето.
• Постни сарми с кълцан боб и орехи: Традиционно ястие за Бъдни вечер. Плънката от зрял боб се сварява леко, кълца се на едро и се смесва със счукани орехови ядки, праз лук и много джоджен. Завиват се малки, стегнати сарми в кисело зеле, които се варят на бавен огън в глинено гърне.
• Тепси кебап: Изключително специално ястие, което ветренци приготвят задължително през зимата по време на традиционното колене на прасе. Прави се от съвсем прясно, крехко свинско месо (шарено месо и крехка сланина), което се нарязва на хапки и заедно с кисело зеле се подрежда в голяма плитка тава (тепсия). Пече се на силен огън, като се подправя само с едра сол, много черен и червен пипер. Ястието се сервира горещо директно в тавата, а мазнината от месото се топи с топъл домашен хляб, придружено от гъстото ветренско вино.

8. Интересни моменти и значими личности в летописа на Ветрен

Град Ветрен не е просто пасивен свидетел на историческите епохи. Той е родно място, вдъхновение и преден пост за някои от най-великите личности и събития, оформили съдбата и духа на модерна България. Неговият летопис пази кръвта на хайдути, перото на класици, стъпките на апостоли и делото на големи държавници.

• Страхил войвода: Легендарният хайдушки предводител от XVII век е роден именно във Ветрен. Той организира силна, отлично въоръжена чета, която оперира по Тракия и Родопите, налагайки суров закон и защитавайки местното население от османските беззакония. Фигурата му се превръща в траен символ на коравия, непреклонен и бунтовен дух на ветренските дервентджии.
• Иван Вазов и безсмъртният разказ „Иде ли?“: Ветрен заема вечно, свещено място на страниците на българската класическа литература. Патриархът на българската литература Иван Вазов пише своя гениален разказ „Иде ли?“ именно под прякото вдъхновение от Ветрен и неговите жители, описвайки събитията около Сръбско-българската война от 1885 година. Творбата предава с поразителен реализъм и психологическа дълбочина духа, тревогата, бита и разтърсващия живот в селото в края на XIX век. Сюжетът запечатва вълнуващия образ на две малки ветренски деца, които чакат край пътя преминаващата победоносна войска. С неподправена детска искреност те плахо разпитват преминаващите войници дали техният по-голям брат Стоян си идва, изричайки безсмъртния и паметен въпрос: „Бате Стоян иде ли?“. Този мотив остава вечен паметник на родовата обич и чистата народна съдба.
• Захари Стоянов и „Записки по българските въстания“: Летописецът на българските революции Захари Стоянов отделя специално и важно място на Ветрен в своя монументален труд. В „Записките“ градчето (запечатано под старото си име Йеникьой) е описано като стратегическо средище на бунтовния дух в Панагюрския революционен окръг по време на Априлското въстание от 1876 година. Свидетелствата на Захари Стоянов доказват, че ветренци са притежавали изключително висок патриотичен градус – те подпомагат активно Хвърковатата чета на Георги Бенковски, поемат тежкия дълг да охраняват старопланинските проходи и плащат скъпа кръвна жертва в името на националната свобода.
• Александър Стамболийски: Големият български държавник, трибун и премиер на България е дълбоко свързан с местната културна и просветна инфраструктура. На младини той е работил като учител във ветренското училище „Св. св. Кирил и Методий“, оставяйки трайна диря в духовното развитие на града. Неговият исторически и трагичен гроб, издигнат след бурните събития от 1923 година, се намира в непосредствена близост – в близката местност „Славовица“ между градовете Ветрен и Септември, превръщайки целия регион в място на национално преклонение.

Заключение

Град Ветрен не е просто точка на картата на България. Той е монументален исторически мост между Античността, Средновековието, Възраждането и Третата българска държава. Изправил снага на изхода на Траяновия проход, Ветрен е устоял на бурите на времето, съхранявайки в пазвата си спомените за римските легиони, станция Бона Мансио, Самуиловите воини и възхитените думи на европейските пътешественици.

Записките на Рамберти, Дерншвам и Герлах, както и пророческите думи на Алфонс дьо Ламартин пред френската Камара на представителите през 1833 година доказват, че това гордо селище винаги е знаело как да посреща света и да брани прохода с оръжие. Ветрен е истинско сърце на българската революция и културно вдъхновение – запечатан с огнения пламък на бунта в „Записките“ на Захари Стоянов и обезсмъртен от гения на Иван Вазов в разказа „Иде ли?“, където детският въпрос „Бате Стоян иде ли?“ оглася вечността край Траяновия друм.

През вековете градът е устоял на всякакви административни обрати, защото е знаел как да пази чисти своите красиви традиции – от Коледуването, Бъдни вечер и Сурва, през винения и дипломатически екстаз на Трифон Зарезан, чак до суровия, пречистващ „лобут“ за здраве на Дервишовден. Ветрен остава вечен страж на българския дух и врата към голямата европейска история. Нека го Пазим  и Развиваме за идните Поколения!